1.
Запитването, отправено от Cour d’appel de Bruxelles (Белгия) с искане за разглеждане по реда на спешното преюдициално производство, се отнася до тълкуването на член 11, параграфи 7 и 8 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000 ( 3 ) (наричан по-нататък „Регламент „Брюксел IIа“).

2.
Запитването е отправено в рамките на съдебен спор между британски гражданин с местоживеене в Белгия и полска гражданка, живееща в Полша, относно родителската отговорност за детето им, което към момента на първото сезиране на белгийски съд е имало обичайно местопребиваване в Белгия, преди да бъде неправомерно отведено от майка си в Полша. Белгийските съдилища, които се произнасят последователно с решения, признават международната си компетентност да се произнесат по този спор, която не е оспорена от сезираните впоследствие от майката полски съдилища.

3.
Едновременно с образуваните във връзка с родителската отговорност производства бащата подава искане да се постанови връщането на детето на основание на Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца от 25 октомври 1980 г. ( 4 ) (наричана по-нататък „Хагската конвенция от 1980 г.“). Това искане е отхвърлено от полски съд, както се допуска по изключение в член 13 от тази конвенция във връзка с член 11 от Регламент „Брюксел IIа“.

4.
Тогава бащата сезира белгийския съд, който съгласно националните процесуалноправни норми има специална компетентност да разглежда въпроса за упражняването на родителските права върху детето след такова решение за отказ за връщане. В съответствие с тези норми сезирането на посочения съд води до спиране на производствата относно родителската отговорност за детето, които са висящи пред други белгийски съдилища; в настоящия случай е спряно висящото пред запитващата юрисдикция производство.

5.
Последната юрисдикция пита Съда дали член 11, параграфи 7 и 8 от Регламент „Брюксел IIа“ е пречка за това държава членка ( 5 ) да приема такива норми за вътрешно разпределяне на компетентността, които водят, от една страна, до привилегироване на компетентността на специализиран съд в хипотезата на постановено в друга държава членка решение, с което се отказва връщането на детето, и от друга страна, до спиране на всяко производство, с което вече е сезиран друг национален съд, който по принцип е компетентен да постанови решение по същество.
II – Правна уредба
А–   Хагска конвенция от 1980 г.

6.
Всички държави — членки на Европейския съюз, са страни по Хагската конвенция от 1980 г., която влиза в сила на 1 декември 1983 г.

7.
Съгласно член 1 от тази конвенция тя има за цел „да осигури незабавното връщане на децата, [отведени] или задържани [неправомерно] в някоя от договарящите държави“ и „да гарантира ефективното спазване на законите, свързани с упражняването на родителските права и правото на лични отношения, на една договаряща държава от другите договарящи държави“. В член 3 от нея се определят условията, при които отвеждането или задържането на дете се счита за неправомерно съгласно въпросната конвенция.

8.
В глава III от Конвенцията, озаглавена „Връщане на децата“, се съдържа член 12 и параграф 1 от него предвижда, че „[к]огато детето е било [неправомерно отведено] или задържано по смисъла на чл. 3 и от датата на подаване на молбата пред съдебния или административния орган на договарящата държава, в която се намира детето, е изтекъл период от време, по-малък от една година от датата на [неправомерното отвеждане] или задържане, съответният орган разпорежда незабавното връщане на детето“.

9.
Член 13, параграф 1, буква b) предвижда, че „[н]езависимо от разпоредбите на предходния член съдебният или административният орган на замолената държава не е задължен да разпореди връщането на детето, ако лицето, институцията или [органът], които се противопоставят на неговото връщане, установят, че […] съществува сериозна опасност връщането на детето да го изложи на заплаха от психическо или физическо увреждане или по всякакъв друг начин да го постави в неблагоприятна ситуация“.
Б–   Регламент „Брюксел IIа“

10.
Съображения 12, 17, 18 и 33 от Регламент „Брюксел IIа“ гласят следното:
„(12)
Основанията за определяне на компетентността по делата за родителската отговорност, създадени с настоящ[ия регламент], [са установени с оглед на висшия] интерес на детето и особено на критерия на близостта. Това означава, че компетентност[…] на първо място трябва да [имат съдилищата на] държавата членка [по] обичайното [местопребиваване] на детето, освен в няко[и] случаи на промяна на пребиваването на детето [или] по силата на споразумения между носителите на родителската отговорност.
[…]
(17)
В случаите на неправомерно отвеждане или задържане на дете, връщането на детето трябва да се осъществи без закъснение, и за тази цел Хагската конвенция от […] 1980 г. трябва да продължи да се прилага, както е допълнена от разпоредбите на този регламент и особено на член 11. Съдилищата на държавата членка, в която[…] или към която детето е било неправомерно отведено или задържано, трябва да могат да се противопоставят на неговото или нейното връщане в особени, надлежно оправдани случаи. Въпреки това, това решение може да се замени от последващо решение на съда на държавата членка на обичайното [местопребиваване] на детето преди неправомерното му отвеждане или задържане. Ако това решение съдържа [разпореждане за] връщането на детето, връщането трябва да се осъществи, без да се изисква някаква специална процедура за признаване и изпълнение на това решение в държавата членка, в която детето е било [отведено] или задържано.
(18)
Когато съдът е решил да не се върне детето въз основа на член 13 от Хагската конвенция от 1980 г., той трябва да информира съда, ко[й]то е компетентен, или централн[ия орган] на държавата членка, в която детето има обичайно местопребиваване преди неправомерното [отвеждане] или задържане. Ако съдът в последната държава членка [не] е бил сезиран, този съд или централн[ият орган] трябва да уведоми страните. Това задължение не пречи централните органи също да информира[т] съответните публични органи в съответствие с националното си право.
[…]
(33)
Настоящият регламент зачита основните права и спазва принципите на Хартата на основните права на Европейския съюз. В частност, той желае да гарантира зачитането на основните права на детето, както са предвидени от член 24 [от] Хартата [н]а основните права на Европейския съюз“.

11.
Съгласно член 1, параграф 1, буква б) и параграф 2, буква а) този регламент се прилага „независимо от характера на съда или правораздавателния орган, по граждански дела, отнасящи се до […] определяне, упражняване […] [на] родителската отговорност“ и по-специално „[до] правото на упражняване на родителски права и правото на лични отношения“. Член 2, точки 7 и 9—11 от Регламент „Брюксел IIа“ определя какво трябва да се разбира за целите на прилагането му съответно под понятията „родителска отговорност“, „право на упражняване на родителски права“, „право на лични отношения“ и „неправомерно отвеждане или задържане“.

12.
Членове 8—15 от раздел 2 на глава II от същия регламент, озаглавена „Компетентност“, се отнасят до „[р]одителска[та] отговорност. В член 8 се установява правило за „[о]бща компетентност“ на съдилищата на държавата членка, на чиято територия съответното дете е пребивавало обичайно към момента на образуването на производство относно родителската отговорност. Член 10, който урежда „[к]омпетентност[та] в случай на отвличане на дете“, предвижда, че съдилищата на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, запазват своята компетентност, докато детето придобие ново обичайно местопребиваване в друга държава членка, ако са изпълнени строгите условия, предвидени в този член.

13.
Член 11 от Регламента, озаглавен „Връщане на дете“, гласи следното:
„1.   Когато лице, институция или друг орган, които имат право на упражняване на родителски права, сезира компетентните органи в държавите членки за издаването на решение въз основа на Хагската конвенция от […] 1980 г. […] за връщането на дете, което е било неправомерно отведено или задържано в държава членка, различна от държавата членка, където детето е имало [обичайно] местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, се прилагат параграфи 2—8.
[…]
3.   Съдът, пред когото е подаден[а молбата] за връщане[…] в съответствие с параграф 1, действа експедитивно при разглеждането на [молбата], като използва най-бързите възможни процедури, които се предвиждат в националното законодателство.
[…]
4.   Съдът не може да откаже връщането на дете въз основа на член 13[, буква b)] от Хагската конвенция от 1980 г., ако се установи, че са направени адекватни уговорки, осигуряващи защитата на детето след неговото завръщане.
[…]
6.   Ако съдът е [постановил] решение за отказ за връщане на детето по силата на член 13 от Хагската конвенция от 1980 г., съдът незабавно трябва да изпрати копие или пряко, или чрез своя[…] централ[ен орган], от решението за отказ за връщане на детето и от съответните документи […] на компетентния съд или на [централния орган] на държавата членка, [в която] детето обичайно е [пребивавало] непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, както това е определено от националното законодателство. […]
7.   Освен ако съдилищата в държавата членка, [в която] детето е имало обичайно местопребиваване[…] непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане[,] вече са били сезирани от една от страните, съдът или централн[ият] [орган], ко[й]то е получил[…] информацията, спомената в параграф 6, трябва да уведоми за нея страните и да ги покани да [представят становища пред] съда, в съответствие с националното законодателство, в рамките на три месеца от датата на уведомлението, така че съдът да може да разгледа въпроса за упражняването на родителските права върху детето.
Без да се засягат правилата за компетентността, съдържащи се в настоящия регламент, съдът прекратява делото, ако не е получил необходимите [становища] в рамките на срока.
8.   Въпреки решението за отказ за връщане на детето[…] по смисъла на член 13 от Хагската конвенция от 1980 г., всяко последващо решение, което разпорежда връщането на детето, [постановено] от съда, който е компетентен[…] по смисъла на настоящия регламент[,] [подлежи на изпълнение] в съответствие с раздел 4 от глава III по-долу, за да се гарантира връщането на детето“.
В–   Белгийско право

14.
Член 1322 decies от белгийския Съдебен кодекс, добавен със Закон от 10 май 2007 г. ( 6 ) и изменен със Закон от 30 юли 2013 г. ( 7 ), предвижда:
„§ 1. Решението за отказ за връщане на детето, постановено в друга държава, и придружаващите го документи, изпратени на белгийския централен орган съгласно член 11, [параграф] 6 от Регламент [„Брюксел IIа“], се изпращат с препоръчано писмо с обратна разписка на секретаря на първоинстанционния съд в района на апелативния съд, в чийто съдебен район детето обичайно е пребивавало непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане.
§ 2. След получаване на документите и най-късно в срок от три работни дни секретарят съобщава с препоръчано писмо с обратна разписка на страните и на прокуратурата информацията, посочена в член 11, [параграф] 7 от Регламент [„Брюксел IIа“]. Препоръчаното писмо с обратна разписка съдържа […] покана към страните да представят становище в секретариата в срок от три месеца от съобщаването. С представянето на тези становища се сезира съдът за семейноправни спорове, действащ като първа инстанция.
[…]
§ 4. Със сезирането на съда за семейноправни спорове се спират производствата, образувани пред съдилища по спорове в областта на родителската отговорност или свързани с тях спорове.
[…]
§ 6. Решението във връзка с упражняването на родителските права по член 11, [параграф] 8 от Регламент [„Брюксел IIа“] може по искане на една от страните да се отнася и до правото на лични отношения, в случай че с него се разпорежда връщането на детето в Белгия.
[…]“.

15.
Освен това член 633 septies от същия кодекс, изменен с посочения Закон от 30 юли 2013 г., предвижда, че „[и]сканията по член 1322 decies са подсъдни само на съда за семейноправни спорове в района на апелативния съд, в чийто съдебен район детето обичайно е пребивавало преди неправомерното отвеждане или задържане“.
III – Спорът в главното производство, преюдициалният въпрос и производството пред Съда

16.
Детето, до което се отнася спорът в главното производство, е родено на 21 декември 2011 г. в Полша от баща, който е британски гражданин, пребиваващ в Белгия от 1986 г., и от майка — полска гражданка, която понастоящем пребивава в Полша, като те не са сключили брак.

17.
През юли или август 2012 г., а именно когато детето е било на около седем месеца, майката се установява с него в Брюксел. През целия период на пребиваването им в Белгия детето е с постоянен адрес при майка си, но се среща редовно с баща си.

18.
През август и септември 2013 г. родителите участват в процедура по медиация на местно равнище, за да постигнат споразумение по въпроса за алтернативното местоживеене на детето, но не постигат съгласие.

19.
На 16 октомври 2013 г. майката заминава в Полша с детето, вероятно с намерението да се установи там, без да е получила предварително съгласието на бащата.

20.
На 18 октомври 2013 г. бащата сезира Съда за ненавършили пълнолетие лица, Брюксел ( 8 ), който да се произнесе по-специално по въпросите за упражняването на родителските права върху и по местоживеенето на детето.

21.
Освен това на 23 октомври 2013 г. бащата сезира съдията по обезпечителното производство на Първоинстанционен съд, Брюксел, с искане да му предостави временно и по спешност правото да вижда и взима детето всеки втори уикенд. Впоследствие, след като е осъзнал факта, че майката е заминала трайно с детето, той променя исканията си.

22.
Едновременно с различните производства, образувани във връзка с родителската отговорност ( 9 ), на 20 ноември 2013 г. бащата сезира белгийския централен орган с искане за незабавно връщане на детето в Белгия на основание на Хагската конвенция от 1980 г.

23.
С определение от 19 декември 2013 г. съдията по обезпечителното производство на Първоинстанционен съд, Брюксел, отхвърля повдигнатото от майката възражение за липса на международна компетентност и като уважава последните искания на бащата, му предоставя по-специално временно изключителното упражняване на родителските права и правото детето да живее основно с него.

24.
С решение от 13 февруари 2014 г. Районен съд, Плонск (Полша), установява, че детето неправомерно е отведено от майка си и че преди това отвеждане неговото обичайно пребиваване е било в Белгия, но като прилага изключението по член 13, параграф 1, буква b) от Конвенцията, той все пак отхвърля искането на бащата за връщане на детето.

25.
С решение от 26 март 2014 г. Съдът за ненавършили пълнолетие лица, Брюксел, се обявява за международно компетентен да постанови решение по същество във връзка с родителската отговорност, като не приема доводите в обратен смисъл на майката, изведени от член 15 от Регламент „Брюксел IIа“ ( 10 ). Като допуска предварително изпълнение, той постановява по същество, че родителските права се упражняват съвместно от родителите, че детето трябва да живее основно с майката и че бащата има право да го вижда и взема всеки втори уикенд, като трябва да пътува на свои разноски до Полша.

26.
На 10 април 2014 г., след като получава от полския централен орган препис от решението за отказ за връщане на детето, постановено на 13 февруари 2014 г., и копия от свързаните с това решение документи, белгийският централен орган изпраща преписката в секретариата на Първоинстанционен франкофонски съд, Брюксел. Страните са поканени да представят становища, за да може този съд да разгледа въпроса за упражняването на родителските права върху детето съгласно член 11, параграф 7 от Регламент „Брюксел IIа“ и член 1322 decies от белгийския Съдебен кодекс. На 9 юли 2014 г. бащата представя становище, вследствие на което съгласно член 1322 decies, параграф 2 този съд се приема за сезиран и съгласно параграф 4 от същия член съответно се спират всички производства, които вече са образувани пред други белгийски съдилища, сезирани със спор относно родителската отговорност за същото дете.

27.
Тъй като бащата обжалва решението на Съда за ненавършили пълнолетие лица от 26 март 2014 г., с междинно решение от 30 юли 2014 г., постановено неприсъствено по отношение на майката, Cour d’appel de Bruxelles [Апелативен съд, Брюксел] потвърждава международната компетентност на белгийския съд да постанови решение по същество по въпросите за родителската отговорност. След като обаче констатира, че междувременно председателят на Първоинстанционен съд, Брюксел е бил сезиран с искане на основание член 11, параграфи 6 и 7 от Регламент „Брюксел IIа“, Cour d’appel не се произнася с решение по същество. Той иска от белгийския централен орган да му изпрати всички документи от преписката, предоставена на този съд съгласно член 1322 decies от белгийския Съдебен кодекс. Като привременни мерки, до изхода на производството по член 11, параграфи 6—8, той разпорежда на майката да съобщи на бащата новия адрес, на който пребивава с детето, и предоставя на бащата право на лични отношения с детето, което трябва да се упражнява в Полша. От акта за преюдициално запитване става ясно, че тези привременни мерки не са изпълнени от майката.

28.
Поради влизането в сила на 1 септември 2014 г. на посочения Закон от 30 юли 2013 г. делото, което е образувано във връзка с полското решение за отказ за връщане на детето и с което е бил сезиран председателят на Първоинстанционен съд, Брюксел, е възложено на новосъздадения Съд за семейноправни спорове, Брюксел ( 11 ). С окончателно решение от 8 октомври 2014 г. по искане на бащата последният препраща делото на Cour d’appel de Bruxelles, тъй като „[бащата] е сезирал белгийските съдилища преди неправомерното отвеждане на детето по смисъла на член 11[, параграф] 7 от Регламент [„Брюксел IIа“] и производството по същество е висящо пред [този съд]“.

29.
Cour d’appel de Bruxelles обаче приема, че предвид текста на член 1322 decies от белгийския Съдебен кодекс той не може да се счита за валидно сезиран с акта за препращане ( 12 ). Тъй като този съд си задава въпроси относно съвместимостта на националните норми с разпоредбите на Регламент „Брюксел IIа“, а следователно и относно собствената си компетентност да се произнесе по спора в главното производство, с решение от 7 ноември 2014 г., което постъпва в Съда на 10 ноември 2014 г., той решава да спре производството ( 13 ) и да постави следния преюдициален въпрос:
„Може ли член 11[, параграфи] 7 и 8 от Регламент [„Брюксел IIа“] да се тълкува в смисъл, че не допуска държава членка:
–
да привилегирова в случаите на отвличане на дете от единия родител специализация на съдилища във воденето на предвиденото в тези [разпоредби] производство дори когато пред друг съд вече е образувано производство по същество относно родителската отговорност за детето?
–
да отнема на съда, пред който е образувано производство по същество относно родителската отговорност за детето, компетентността да се произнася по упражняването на родителските права върху него, при положение че той е компетентен както по силата на международноправните, така и на вътрешноправните норми да се произнася по въпросите, свързани с родителската отговорност за детето?“.

30.
Запитващата юрисдикция иска главно да се приложи спешното преюдициално производство, предвидено в член 107 от Процедурния правилник на Съда, и при условията на евентуалност — бързото производство по член 105 от същия правилник. На 18 ноември 2014 г. компетентният съдебен състав решава да разгледа делото по реда на спешното преюдициално производство.

31.
Писмени становища пред Съда представят белгийското правителство и Европейската комисия, които са представлявани в съдебното заседание за изслушване на устните състезания, проведено на 11 декември 2014 г.
IV – Анализ
А–   Уводни бележки

32.
В самото начало считам, че ще е полезно да се очертае предметът на настоящото преюдициално запитване с цел да се разграничат установените обстоятелства от тези, които са проблемни за запитващата юрисдикция.

33.
В сравнение с предходни дела, с които Съдът е бил сезиран, особеният характер на това дело се дължи на това, че в основата му е спор за компетентност не между съдилища от различни държави членки, а между съдилища от една и съща държава членка ( 14 ). Всъщност от преписката по делото става ясно, че полските съдилища не оспорват преценката на белгийските съдилища, че собствената им международна компетентност по въпросите на родителската отговорност е учредена ( 15 ) съгласно членове 8 и 10 от Регламент „Брюксел IIа“ по мястото, където е било обичайното местопребиваване на детето към момента на сезирането им и преди считаното за неправомерно отвеждане.

34.
По отношение на последното бих искал да отбележа, че е установено също, че в конкретния случай е налице нарушение на правото на упражняване на родителските права на бащата, придобито по силата на закона, по смисъла на член 2, точки 9 и 11 ( 16 ) от Регламента, като се има предвид, че към момента, в който детето е отведено от майката в Полша, не е било постановено съдебно решение в това отношение ( 17 ).

35.
Бих искал да добавя, че въпреки неправомерното отвеждане белгийските съдилища, които до момента са се произнесли по същество, не възразяват съществено срещу това детето да живее основно в дома на майката ( 18 ), като следва да се има предвид, че след въпросните решения настъпват нови обстоятелства според бащата, а именно настоящото противопоставяне на майката на преките му контакти с детето. За сметка на това полски съд отказва да уважи искането на бащата за връщането на детето в Белгия на основание на Хагската конвенция от 1980 г., допълнена с разпоредбите на Регламент „Брюксел IIа“ ( 19 ).

36.
Настоящото искане за тълкуване на член 11, параграфи 7 и 8 от посочения регламент е направено именно в контекста на решението за отказ за връщане. В това отношение запитващата юрисдикция поставя на Съда съдържащ два аспекта въпрос, отнасящ се по същество до определянето с национална правна разпоредба на съда — сред съдилищата на държавата членка, в която е било обичайното местопребиваване на детето преди отвеждането — който трябва да се счита за компетентен да се произнесе по това как да се процедира след такова решение.

37.
Първият аспект на този въпрос се отнася до това дали посочените разпоредби позволяват на държава членка да избере специализация на компетентните в това отношение съдилища, включително когато пред друг съд в тази държава вече има висящо производство относно родителската отговорност за неправомерно отведеното дете. При утвърдителен отговор, вторият аспект на въпроса се отнася до компетентността на такъв специализиран съд, за да се определи по-специално дали законодателството на дадена държава може да предвиди, че със сезирането на този съд се спира всяко друго висящо производство с такъв предмет в тази държава.

38.
Докато запитващата юрисдикция клони към тълкуване на посочените в преюдициалното запитване разпоредби, което би се противопоставило на тези две възможности, белгийското правителство и Комисията защитават противоположната теза. Според мен последната позиция е правилна с оглед на телеологичното тълкуване на посочените разпоредби от Регламент „Брюксел IIа“.
Б–   По представената на Съда проблематика
1. По присъщия режим на релевантното право на Съюза

39.
За да се разберат по-добре спорните моменти по настоящото дело, най-напред следва да се посочат ключовите елементи на конкретния режим по член 11 от Регламент „Брюксел IIа“ за подпомагане на незабавното връщане на отвлечено дете в държавата, в която е пребивавало преди неправомерното отвеждане. С установените в тази връзка правила се цели засилване в отношенията между държавите членки на ефективността на въведения с Хагската конвенция от 1980 г. механизъм, макар сама по себе си тази конвенция да остава приложима в рамките на Съюза ( 20 ).

40.
Съгласно член 11, параграф 1, когато детето е било неправомерно отведено или задържано в друга държава членка, единият от носителите на правото на упражняване на родителски права има възможност да поиска връщането му от компетентните органи на тази държава на основание на Хагската конвенция от 1980 г. В съображение 17 от Регламент „Брюксел IIа“ се посочва, че съдилищата на държавата членка, в която детето е било отведено „трябва да могат да се противопоставят на неговото или нейното връщане в особени, надлежно оправдани случаи“. Това важи по-специално ако „съществува сериозна опасност връщането на детето да го изложи на заплаха от психическо или физическо увреждане“, както предвижда член 13, буква b) от тази конвенция. Все пак от член 11, параграфи 3—5 следва, че връщането без закъснение на детето съставлява принципът, а отказът за връщане трябва да остане изключение. Следователно във въведената с Регламент „Брюксел IIа“ система, за разлика от определената в тази конвенция, противопоставянето на посочените съдилища на връщането на детето невинаги слага край на спора относно неговото връщане.

41.
Ако е постановено решение, с което се отхвърля искането за връщане въпреки ограниченията по Регламент „Брюксел IIа“, в съображение 17 от него е добавено ограничение, съгласно което „това решение може да се замени от последващо решение на съда на държавата членка на обичайното [местопребиваване] на детето преди неправомерното му отвеждане или задържане“. Съдебното решение, с което се отказва връщането на детето, донякъде е само защитна, обезпечителна мярка ( 21 ), основана на съображението, че детето би било застрашено при връщане в държавата, от която е било неправомерно отведено. Все пак по силата на член 8 от този регламент именно съдилищата на тази държава членка обичайно са компетентни да се произнасят по същество по дела относно родителската отговорност за детето, поради което се предвижда, че в подобна хипотеза те имат „решаваща дума“ ( 22 ), що се отнася по-специално до упражняването на родителските права върху детето, за разлика от уредбата, предвидена в Хагската конвенция от 1980 г.

42.
Бих искал да добавя, че Европейският съд по правата на човека (наричан по-нататък „ЕСПЧ“) подчертава, че съгласно практиката на Съда в контекста на Регламент „Брюксел IIа“ съдилищата на държавата членка по обичайното местопребиваване трябва да защитават основните права на засегнатите страни ( 23 ). Това означава по-конкретно, че те трябва да запазят висшия интерес на детето, който не съвпада задължително с интереса на неговите родители, в съответствие с член 8 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г., но с уточнението, че в областта на международното отвличане на деца задълженията, които този член предвижда за държавите, се тълкуват с оглед на изискванията на Хагската конвенция от 1980 г. ( 24 ).

43.
За да може положението на детето да бъде преразгледано с оглед на всички релевантни доказателства, член 11, параграф 6 от Регламент „Брюксел IIа“ задължава съда на държавата членка, в която то се намира, постановил решение за отказ за връщане на основание член 13 от посочената конвенция, от една страна, да уведоми за него „съда, ко[й]то е компетентен[…] или централн[ия орган] на държавата членка, в която детето има обичайно местопребиваване“ ( 25 ), и от друга страна, незабавно да му изпрати препис от това решение, както и копия от всички свързани с него документи, „както това е определено от националното законодателство“.

44.
Предвид текста на член 11, параграф 6, който няма за цел и не позволява да се установи кое от съдилищата в последната държава трябва да получи информацията по тази разпоредба, според мен няма съмнение, че всяка държава членка може да определи посредством приемането на вътрешни правила за компетентност националния съд, адресат на информацията.

45.
Освен това член 11, параграф 7 предвижда, че съдът или централният орган, който е получил информацията относно решението за отказ за връщане, трябва след това да я съобщи на страните и да ги покани да представят становища пред този съд „в съответствие с националното законодателство“, „така че съдът да може да разгледа въпроса за упражняването на родителските права върху детето“ ( 26 ). От член 11, параграф 8 във връзка със съображение 17 от Регламента следва, че въпреки първоначалното решение за отказ за връщане, всяко последващо решение за връщане на детето, постановено в това отношение от компетентния съд на държавата членка по обичайното местопребиваване на детето ( 27 ), се ползва с изпълнителна сила, тоест не е необходимо да се извършват формалности с оглед признаване и изпълнение на това решение в държавата членка, в която детето е било отведено ( 28 ).

46.
Член 11, параграф 7 обаче започва с резерва, съгласно която предвидената в него процедура по уведомяване и вземане на решение е необходима, „[о]свен ако съдилищата в държавата членка, [в която] детето е имало обичайно местопребиваване[…] непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане[,] вече са били сезирани от една от страните“ ( 29 ). Аналогична, но не идентична формулировка се съдържа в съображение 18 от Регламент „Брюксел IIа“, в което се уточнява, че „[а]ко съдът в последната държава членка [не] е бил сезиран, този съд или централн[ият орган] трябва да уведоми страните“ ( 30 ). Струва ми се, че посочената резерва, отнасяща се до случаите на успоредни производства на равнище на посочената държава членка, представлява същината на преюдициалното запитване, отправено до Съда.
2. По съмненията, породени от посочените разпоредби на правото на Съюза

47.
Запитващата юрисдикция подчертава, че независимо от споменатата резерва, съдържаща се в член 11, параграф 7 от Регламент „Брюксел IIа“, белгийският закон за прилагането, наред с други актове, на този регламент във вътрешното право ( 31 ) предвижда изключителната компетентност на специализирани национални съдилища да се произнасят в предвиденото в член 11, параграфи 6—8 особено производство ( 32 ), като сезирането на тези съдилища води до спиране на всяко висящо пред друг белгийски съд дело относно родителската отговорност за съответното дете ( 33 ).

48.
Следователно се поставя въпросът дали производство като главното, водено пред Съда за ненавършили пълнолетие лица, а след това пред Cour d’appel de Bruxelles, би могло да се приравни на посоченото в резервата висящо производство в държавата членка по обичайното местопребиваване на детето и следователно дали вътрешните правила за компетентност, установени в белгийското право, са в съответствие с тази разпоредба.

49.
На пръв поглед текстът на резервата по параграф 7 може, както предлага запитващата юрисдикция, да доведе до разбирането, че законодателят на Съюза е искал да запази компетентността на съд от тази държава членка, който вече е бил сезиран със спор относно неправомерно отведеното дете, дори и при наличие на решение за отказ за връщане, постановено в държавата членка, в която то е било отведено, при това в съответствие с принципа, съгласно който е необходимо основаната на тази разпоредба компетентност на сезирания съд да е налице само в момента, в който е сезиран (forum perpetuum) ( 34 ).

50.
Такъв анализ изглежда възможен и с оглед на подготвителните работи по Регламент „Брюксел IIа“. От тях е видно, от една страна, че Комисията е имала първоначално намерение да предвиди, че във всички случаи, когато такова решение за отказ за връщане е било взето, системно ще се образува ново производство относно упражняването на родителските права в държавата членка, в която детето обичайно е пребивавало преди неправомерното отвеждане ( 35 ), а от друга страна, че в крайна сметка тази гледна точка не е била възприета в приетия текст, като горепосочената резерва е добавена от Съвета на Европейския съюз ( 36 ).

51.
Освен това част от авторите в доктрината считат, че когато компетентен съд вече е бил сезиран в държавата членка по обичайното местопребиваване на детето, централният орган би следвало да му изпрати директно информацията относно решението за отказ за връщане и че конкретно изпращане на информацията е необходимо само ако той не е бил сезиран, за да се позволи образуването на ново производство след съобщаването на тази информация на заинтересованите лица ( 37 ). Този подход може да намери подкрепа и в „Практическо ръководство за прилагане на новия Регламент „Брюксел II“, съставено за съдилищата на държавите членки от службите на Комисията в сътрудничество с Европейската съдебна мрежа за граждански и търговски дела, макар споменатото в него по този въпрос да е до известна степен двусмислено ( 38 ).

52.
Независимо от тези аспекти, които пораждат съмнения, ми се струва, че други съображения, по-специално от телеологическо естество, но не само, съгласно постоянната практика на Съда ( 39 ) трябва да доведат до по-нюансирано тълкуване на член 11, параграфи 7 и 8 от Регламент „Брюксел IIа“ от тълкуването, предложено от запитващата юрисдикция.
В–   По допустимостта на национални норми като разглежданите в случая
1. По съсредоточаването на компетентност в полза на специализирани съдилища

53.
Първият аспект на поставения тук проблем е в каква степен посочените в преюдициалния въпрос разпоредби от Регламент „Брюксел IIа“ уреждат вътрешното разпределяне на компетентност между съдилищата на държавата членка, в която обичайно е пребивавало неправомерно отведеното дете, когато в държавата членка, в която то се намира, е постановено съдебно решение за отказ за връщане.

54.
В това отношение от практиката на Съда следва, че макар Регламент „Брюксел IIа“ да няма за цел уеднаквяването на материално- и процесуалноправните норми на различните държави членки, все пак прилагането на такива национални норми не трябва да накърнява полезното действие на разпоредбите на този регламент ( 40 ).

55.
Що се отнася до установените в посочения регламент правила за компетентност по въпросите на родителската отговорност, сред които е член 11, от съображение 12 от същия регламент е видно, че те се определят с оглед на висшия интерес на детето. В практиката си относно тълкуването на разпоредбите на този акт Съдът нееднократно е подчертавал необходимостта при тълкуването на посочените правила да се държи сметка „на първо място“ за тази цел ( 41 ).

56.
Освен това, както се посочва в съображение 33 от него, Регламент „Брюксел IIа“ зачита основните права и спазва принципите на Хартата на основните права на Европейския Съюз (наричана по-нататък „Хартата“), като по-специално гарантира зачитането на основните права на детето, предвидени в член 24 от Хартата. Видно от посочения член 24, параграфи 2 и 3, от една страна, при всички действия, които се предприемат от публичните органи по отношение на децата, висшият интерес на детето трябва да бъде от първостепенно значение, а от друга страна, всяко дете има право да поддържа редовно лични отношения и преки контакти с двамата си родители ( 42 ).

57.
По-конкретно целта на разпоредбите на този регламент относно неправомерното отвеждане или задържане на деца е да предотврати родителите да извършват такива действия, премахвайки възможността евентуално силово действие да породи положителни последици за разпределянето на правомощията, и да подпомага бързото връщане на детето в държавата членка, в която е пребивавало преди отвеждането ( 43 ). Тази цел за бързина е изведена на първи план по-специално с кратките процесуални срокове, които изрично са споменати в член 11 от Регламент „Брюксел IIа“ ( 44 ).

58.
Според мен предвид текста на член 11, параграфи 6—8 на държавите членки се разрешава да предоставят на специализиран съд компетентност да разглежда, по искане на една от страните, въпроса за връщането на и/или за упражняването на родителските права върху детето в рамките на особеното производство по посочените параграфи 7 и 8, дори когато пред друг съд вече е образувано производство по същество относно родителската отговорност за детето.

59.
Наистина тези разпоредби съдържат, от една страна, изрично препращане към правото на държавите членки ( 45 ), и от друга страна, както обща, така и конкретна ( 46 ), но и неопределена формулировка ( 47 ), която оставя на държавите членки право на избор относно определянето на съда на тяхна територия, който има специална компетентност да се произнесе по упражняването на родителските права върху детето след решение за отказ за връщане.

60.
Струва ми се, че предвид специфичната цел на посочените разпоредби, макар да се съдържа в глава II от Регламент „Брюксел IIа“, озаглавена „Компетентност“, член 11 е по-скоро норма с технически характер, отколкото норма за определяне на компетентния съд ( 48 ). Според мен параграф 7 от този член има за основен предмет определянето на условията и реда за съобщаване на информацията относно решението за отказ за връщане, за да се позволи на страните да изразят — след като са се запознали с всички данни — становище пред съда, който е компетентен съгласно правото на държавата членка по обичайното местопребиваване на детето, с цел да се избегне рискът от правна празнота след такова решение, чието съдържание трябва да може да бъде преразгледано ( 49 ).

61.
Според мен този извод не се поставя под съмнение от резервата, предвидена в началото на параграф 7. В този смисъл следва да се подчертае особеността на резервата в съображение 18 от Регламента в сравнение с тази в посочената разпоредба. Наистина в съображение 18 се уточнява, че „[а]ко съдът в последната държава членка [не] е бил сезиран, този съд или централн[ият орган] трябва да уведоми страните“ ( 50 ). Може да се отбележи, че за разлика от по-общия текст на посочения член 11, параграф 7, съображение 18 не се отнася до предварителното сезиране на някое от съдилищата на държавата членка по обичайното местопребиваване на детето, без разграничение, а на специален съд, а именно съдът, който е компетентен в посочената държава членка да получи преписката във връзка с решението за отказ за връщане.

62.
Бих искал да добавя, че само по себе си такова правило за вътрешното разпределяне на материалната компетентност и за специализацията на съдилища не засяга нито полезното действие на тези разпоредби на Регламента, нито залегналите в тях принципи и цели, и по-конкретно не противоречи непременно на горепосочената цел за бързина, макар обаче в зависимост от прилагането му това правило да може да произведе неблагоприятни последици в това отношение, както ще видим по-нататък ( 51 ).

63.
В това отношение следва да се подчертае, че нормите на белгийското право, които са посочени в преюдициалното запитване, са основани на цели, съответстващи на целите на Регламент „Брюксел IIа“. Както посочва запитващата юрисдикция, мотивите на белгийския законодател са свързани със специализация на съдилища и със съсредоточаване на компетентността, които са обосновани с техническата сложност на съдебните производства относно международното отвличане на деца, със стремежа за подобряване на ефикасността и бързината при действията на белгийските съдилища в тази област и с намерението за засилване на прякото сътрудничество между магистрати от различни държави членки ( 52 ). Бих искал да уточня, че първата стъпка в тази посока е била направена в белгийското право още през 1998 г. във връзка с прилагането на Хагската конвенция от 1980 г., но е била засилена през 2007 г. при прилагането на Регламент „Брюксел IIа“ ( 53 ), така че броят на компетентните съдилища по тези въпроси е бил намален от двадесет и седем на шест, с възможност за въззивно обжалване ( 54 ).

64.
Както изрично е отбелязано в подготвителните работи по горепосочения Закон от 10 май 2007 г. ( 55 ), белгийският законодател избира да се „съобрази“ със законодателства от същия вид, приети по-рано в други държави членки, по-конкретно във Франция ( 56 ) и в Германия ( 57 ). Сравнително правно изследване под егидата на Хагската конференция по международно частно право потвърждава, че този подход е възприет в редица други държави членки ( 58 ).

65.
Както подчертават белгийското правителство и Комисията, такива действия са в съответствие с препоръките за съсредоточаване на делата относно въпросите за международното отвличане на деца в ограничен брой съдилища, за които се настоява в ръководствата, издадени в рамките на Съюза ( 59 ) и от Хагската конференция по международно частно право ( 60 ). Струва ми се важно да се гарантират механизмите за специализация на съдилища, посочени като представляващи „най-добрите практики“ в този случай, тъй като самата Хагска конвенция от 1980 г. остава приложима между държавите членки, макар Регламент „Брюксел IIа“ да я допълва ( 61 ).

66.
Следователно съм на мнение, че разпоредбите на Регламент „Брюксел IIа“ сами по себе си допускат държава членка да избере възможност за специализация на съдилища, компетентни да се произнесат по същество в случаите на неправомерно отвеждане или задържане на дете. Такава специализация очевидно не поставя никакъв проблем, ако само едно производство относно упражняването на родителските права върху детето е образувано по искане на страните.

67.
Следва обаче да се постави въпросът за евентуалното съответствие с тези разпоредби на предвидените в законодателствата на държавите членки механизми, за да се уредят случаите на едновременно образувани производства в тази област. Този въпрос възниква по-специално с оглед на предвиденото в белгийското законодателство правило за спиране на всяко производство относно родителската отговорност за детето, което вече е висящо пред друг неспециализиран съд, и в частност с оглед на конкертните последици от това правило за протичането на производства, които по принцип трябва да доведат до незабавно връщане на детето в държавата членка, в която е обичайното му местопребиваване ( 62 ).
2. По спирането на всяко висящо пред неспециализиран съд производство

68.
Съгласно член 1322 decies, параграф 4 от белгийския Съдебен кодекс от момента на сезирането на специализирания съд, който е компетентен да се произнесе след решение за отказ за връщане на неправомерно отведено дете, а именно съдът за семейноправни спорове по мястото на предходното обичайно пребиваване на детето, се спира всяко производство, вече образувано пред съдилища в тази държава по спорове в областта на родителската отговорност или свързани с тях спорове.

69.
Запитващата юрисдикция пита Съда дали с оглед на особените изисквания за бързина и ефективност ( 63 ), от които се ръководи механизмът по член 11, параграфи 6—8 от Регламент „Брюксел IIа“ за подпомагане връщането на неправомерно отведено дете, тези разпоредби са пречка за това в законодателството на държава членка да се предвиждат такива процесуални норми.

70.
Макар държавите членки да разполагат с известна процесуална автономия ( 64 ), те все пак трябва задължително да действат „при спазване на принципите и целите на Регламент [„Брюксел IIа“]“, както припомня Комисията в отговора, който тя предлага да се даде на отправения въпрос.

71.
Съгласно практиката на Съда обаче създадените с член 11 от Регламент „Брюксел IIа“ механизми, и по-специално изпращането на информацията, предвидено в параграф 6, целят не само да се осигури незабавното връщане на детето в държавата членка, в която обичайно е пребивавало непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, но и да се даде възможност на компетентния в тази държава съд да прецени мотивите и доказателствата, въз основа на които е постановено решението за отказ за връщане, като тази преценка в крайна сметка следва да се извърши от този съд ( 65 ).

72.
Cour d’appel de Bruxelles посочва различни практически и правни съображения, с оглед по-специално на обстоятелствата по спора в главното производство, в подкрепа на твърдението, че с цел бързина и ефективност би било уместно не определеният в членове 633 septies и 1322 decies от белгийския Съдебен кодекс специализиран съд, а съдът, който вече е сезиран със спор относно родителската отговорност и трябва да се произнесе по същество, да се произнесе по упражняването на родителските права върху детето ( 66 ).

73.
В това отношение е вярно, че съдът, пред който по-рано е образувано производство по същество, може по-добре да е запознат конкретно с положението на съответното дете, ако вече е провел разледване по случая, изслушал е страните и е събрал различни доказателства по преписката ( 67 ), за разлика от по-късно сезирания специализиран съд. Освен това е възможно висящото пред неспециализирания съд производство да се окаже също толкова кратко, колкото и образуваното пред специализирания съд, ако съгласно националното право — както е в белгийското право ( 68 ) — всички производства относно родителската отговорност се смятат за спешни и се разглеждат по реда на обезпечително производство, дори на практика може да се окаже още по-бързо, когато производството вече значително е напреднало.

74.
В този контекст ми се струва в съответствие с висшия интерес на детето по-рано сезираният съд да може да продължи вече започнатото производство по делото и да се произнесе както относно това с кой родител ще живее основно детето, така и по свързаните с това последици, и по-специално относно правото на лични отношения с детето на родителя, при когото то няма да живее.

75.
Впрочем съгласно представеното пред Съда становище белгийското правителство не отрича това. То подчертава факта, че член 1322 decies, параграф 4 от белгийския Съдебен кодекс предвижда само спиране на висящото производство пред неспециализиран съд, който вече е сезиран със спор относно родителската отговорност, а не десезирането на този съд, както следва да се отбележи, че това е предвидено в законодателството на други държави членки ( 69 ).

76.
Това правителство изтъква, според мен с основание, че член 11, параграф 7 от Регламент „Брюксел IIа“ допуска законодателството на държава членка да предоставя на специализиран съд компетентност да се произнася бързо по въпроса за връщането на детето, без да е задължително да разглежда едновременно въпроса за упражняването на родителските права върху него, макар с оглед на практиката на Съда тези въпроси да са обикновено тясно свързани ( 70 ).

77.
Белгийското правителство уточнява, че съгласно белгийското право след постановяване на решението относно връщането на детето производството по същество относно правото на упражняване на родителски права, което е висящо пред по-рано сезирания съд — като първа или като въззивна инстанция — и което е спряно, трябва да бъде възобновено.

78.
Белгийското правителство допълва, че в разглеждания случай специализираният съд, който е бил уведомен за решението за отказ за връщане, вече се е произнесъл по съществото на спора с решение, което е обжалвано, и че следователно той е счел, че поради деволутивния ефект на въззивната жалба по белгийското право ( 71 ) трябва да препрати делото на Сour d’appel ( 72 ), след като една от страните е изразила в случая желание този първоинстанционен съд да се произнесе окончателно по целия спор, а не само по въпроса за връщането на детето.

79.
Бих искал да отбележа, че в конкретния случай специализираният съд е постановил решението за препращане три месеца след сезирането си — период, по време на който висящото пред Cour d’appel de Bruxelles производство е било спряно.

80.
Следва обаче да се гарантира, че когато държавите членки прилагат Регламент „Брюксел IIа“, същият няма да бъде лишен от полезното си действие, по-специално тъй като осигуряването на незабавното връщане на детето е поставено в зависимост — съгласно правните норми на държавата членка, в която детето обичайно е пребивавало преди неправомерното му отвеждане — от новообразувано производство пред специализиран съд, независимо от етапа на вече образуваното производство пред съд, който е компетентен да се произнесе по същество относно родителската отговорност ( 73 ).

81.
Както Съдът вече е изтъкнал, „[п]осоченият риск следва на още по-голямо основание да се вземе предвид, тъй като при малките деца [като детето, чието положение е предмет на спора по главното производство] биологичното време не може да се измерва съгласно общите критерии предвид интелектуално-психологическата структура на тези деца и бързината, с която тя еволюира“ ( 74 ). Поради това е желателно да се положи особена грижа, за да се осигури възможност за евентуално връщане на детето и за възстановяване на връзката с родителя, с когото то не живее, при подходящи условия ( 75 ).

82.
Освен това очевидно е в интерес на детето за компетентен да вземе решение относно правото на упражняване на родителските права да бъде обявен съдът, който разполага, от една страна, с „цялата информация и с всички обстоятелства, релевантни в това отношение“, по-специално относно „отношенията на детето с двамата родители, както и техните качества и личностни характеристики“, и от друга страна, „с времето, необходимо за тяхната обективна и спокойна преценка“ ( 76 ).

83.
Този подход е в съответствие с духа на Регламент „Брюксел IIа“ и се потвърждава от изискванията, произтичащи от съображение 33 от него, което се отнася до зачитането на правата на детето, предвидени в член 24 от Хартата. Ето защо считам, че член 11, параграфи 7 и 8 от Регламент „Брюксел IIа“ следва да се тълкува в смисъл, че тези разпоредби допускат приемането на национални процесуални норми като посочените в преюдициалното запитване по настоящото дело, доколкото обаче техните последици не са в противоречие с принципите и целите на посочения регламент, и по-специално с онези от тях, отнасящи се до основните права на съответното дете, във връзка с които разумната продължителност и съществената ефективност на производствата са изисквания от първостепенно значение.
V – Заключение

84.
С оглед на гореизложените съображения предлагам на Съда да отговори на поставения от Cour d’appel de Bruxelles преюдициален въпрос по следния начин:
„Член 11, параграфи 7 и 8 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000, трябва да се тълкува в смисъл, че по принцип допуска, при условие че действително се спазват принципите и целите на посочения регламент, държава членка да приема национални норми, съгласно които:
–
от една страна, специализирани съдилища имат изключителната компетентност да се произнасят в предвиденото в тези разпоредби производство, образувано след решение за отказ да бъде върнато неправомерно отведено дете, постановено от съд на друга държава членка, и
–
от друга страна, със сезирането на някое от тези специализирани съдилища се спира всяко висящо пред друг съд на тази държава членка производство относно родителската отговорност за детето, дори ако този друг съд е бил сезиран в предходен момент, в който както по силата на международноправните, така и на вътрешноправните норми е бил компетентен да се произнесе по съществото на спора“.
( 1 ) Език на оригиналния текст: френски.
( 2 ) След първоначалната електронна публикация на този текст е направено изменение в частта, в която са посочени страните по делото, и в горния колонтитул.
( 3 ) OВ L 338, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 183.
( 4 ) Достъпна на следния интернет адрес: .
( 5 ) Съгласно съображение 11 и член 2, точка 3 от Регламент „Брюксел IIа“ за целите на този регламент под „държава членка“ трябва да се разбира всички държави членки, с изключение на Кралство Дания.
( 6 ) Вж. член 11 от Закона от 10 май 2007 г. за прилагане на Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000, на Европейската конвенция за признаване и изпълнение на решения за упражняване на родителски права и възстановяване упражняването на родителските права от 20 май 1980 г. и на Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца от 25 октомври 1980 г. (Moniteur belge от 21 юни 2007 г., стр. 34264), влязъл в сила на 1 юли 2007 г.
( 7 ) Закон за създаване на съдилища за семейноправни спорове и за ненавършили пълнолетие лица (Moniteur belge от 27 септември 2013 г., стр. 68429), влязъл в сила на 1 септември 2014 г.
( 8 ) Това наименование е било в сила преди реформата, въведена с посочения Закон от 30 юли 2013 г. (вж. бележка под линия 6 от настоящото становище).
( 9 ) От акта за преюдициално запитване е видно, че освен производствата, образувани по искане на бащата пред белгийски съдилища, които да се произнесат по въпросите за родителската отговорност по отношение на детето, и майката сезира полски съдилища по същия въпрос. Тъй като за отговора на преюдициалния въпрос не е необходимо да бъдат подробно описани тези производства, те няма да бъдат споменати в настоящото становище. Все пак следва да се подчертае, че след като констатират, че белгийски съд е бил първо сезиран и е установил международната си компетентност, полските съдилища приемат, че не са компетентни да се произнесат.
( 10 ) Съгласно посочения член по изключение и при спазване на посочените в него условия съдилищата на държава членка, които са компетентни по съществото на делото, могат да препратят делото на съд на друга държава членка, който е по-подходящ да го разгледа, когато това е във висшия интерес на детето.
( 11 ) Вж. бележка под линия 6 от настоящото становище и член 232 от този закон.
( 12 ) Запитващата юрисдикция смята, че съгласно белгийското право производството по член 11, параграфи 6 и 7 от Регламент „Брюксел IIа“ би могло да бъде образувано пред нея само ако страна по спора е подала жалба срещу посоченото съдебно решение.
( 13 ) В акта за преюдициално запитване Cour d’appel de Bruxelles уточнява, че към момента няма основание да се променят привременните мерки, свързани с правото на бащата на лични отношения с детето, които този съд е определил с междинното си решение от 30 юли 2014 г. и които са с непосредствена изпълнителна сила в Полша посредством издаденото за тази цел удостоверение в съответствие с член 41 от Регламент „Брюксел IIа“.
( 14 ) Това обаче не е чисто национален проблем, тъй като се отнася до тълкуването на разпоредби на Регламент „Брюксел IIа“, от които следва, че един или друг от съответните белгийски съдилища е компетентен да се произнесе по трансграничен, а не по вътрешноправен спор (вж. по аналогия обстоятелствата по делата, по които са постановени решения C (C‑435/06, EU:C:2007:714) и A (C‑523/07, EU:C:2009:225).
( 15 ) Вж. бележка под линия 8 от настоящото становище.
( 16 ) Относно текста на тези разпоредби вж. решение McB. (C‑400/10 PPU, EU:C:2010:582).
( 17 ) Относно понятието за нарушение на правото на упражняване на родителски права вж. решение C (C‑376/14 PPU, EU:C:2014:2268, т. 60 и сл.).
( 18 ) Всъщност, макар с определение от 19 декември 2013 г. съдията по обезпечителните производства в Първоинстанционен съд, Брюксел, който се е произнесъл по временните мерки, да е определил, че детето ще живее основно с бащата, с решение по съществото на спора от 26 март 2014 г., което впоследствие е обжалвано, Съдът за ненавършили пълнолетие лица, Брюксел, напротив, предоставя това право на майката, което Cour d’appel de Bruxelles не променя с привременните мерки, приети с междинното решение от 30 юли 2014 г.
( 19 ) Припомням, че с решение от 13 февруари 2014 г. Районен съд, Плонск, избира да използва предвидената като изключение в член 13 от Хагската конвенция от 1980 г. възможност да се дерогира принципът за незабавно връщане на детето по член 12 от тази конвенция.
( 20 ) Вж. съображение 17, първо изречение от Регламент „Брюксел IIа“, решение Rinau (C‑195/08 PPU, EU:C:2008:406, т. 66), както и моето становище във връзка със становище 1/13 (EU:C:2014:2292, т. 84 и сл.) и становище 1/13 (EU:C:2014:2303, т. 77 и сл.).
( 21 ) В този смисъл в обяснителния меморандум относно предложението на Комисията от 3 май 2002 г., довело до приемането на Регламент „Брюксел IIа“ (COM(2002) 222 окончателен, ОВ C 203 E, стр. 161), в частта, озаглавена „Цел“, се посочва, че „държавата членка, в която детето е било отведено, може да вземе временни обезпечителни мерки за отказ за връщане на детето, които от своя страна ще се заменят с решение относно правото на упражняване на родителските права, постановено от съдилищата на държавата членка по обичайното местопребиваване на детето“ [неофициален превод] (курсивът е мой).
( 22 ) Този показателен израз е употребен в съображение 9 на първото Предложение за регламент относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по дела за родителска отговорност, представено от Комисията на 6 септември 2001 г. (COM(2001) 505 окончателен, ОВ C 332 E, стр. 269), в което се предвижда, че „[п]равилата за компетентността следва да не представляват пречка за взимането на мерки в държавата членка, в която се намира детето, с цел закрилата му в неотложни случаи или организиране упражняването на родителската отговорност; съдилищата на държавата членка, които са компетентни по същество, следва обаче да имат решаващата дума, включително и възможността да отменят тези мерки“ [неофициален превод] (курсивът е мой).
( 23 ) Вж. ЕСПЧ, Povse с/у Австрия, жалба № 3890/11, § 85 и 86 (достъпно на следния интернет адрес:  001‑122449), което се отнася до решение Povse (C‑211/10 PPU, EU:C:2010:400), постановено по-рано от Съда. ЕСПЧ подчертава, че жалбоподателите са могли да изискат от компетентните съдилища в Италия, където е обичайното местопребиваване на детето, да бъде защитено тяхното основно право на зачитане на семейния живот след постановяване на решението, с което е разпоредено връщането на детето в Италия.
( 24 ) Вж. по-специално ЕСПЧ, X. с/у Латвия, жалба № 27853/09, § 93, 96 и 100 (достъпно на следния интернет адрес:  001‑138939).
( 25 ) Вж. също съображение 18, първо изречение от Регламент „Брюксел IIа“.
( 26 ) От параграф 7, втора алинея следва, че ако в предвидения срок не са получени необходимите становища с такъв предмет, компетентният съд е длъжен да прекрати делото.
( 27 ) Макар в посочения параграф 8 да е употребен общ израз, а именно „съд[ът], който е компетентен по смисъла на [Регламент „Брюксел IIа“]“, с оглед на съображение 17 считам, че той не се отнася до който и да е съд, компетентен съгласно който и да е член от този регламент, а по-скоро до съда, който се е произнесъл по упражняването на родителските права върху детето в производството по член 11, параграфи 6—8.
( 28 ) Съгласно условията и реда, предвидени в член 40 и сл. от Регламент „Брюксел IIа“.
( 29 ) Курсивът е мой. При формулирането е използвано множествено число, тъй като е възможно няколко съдилища на тази държава членка в различна степен вече да са били сезирани със спора относно упражняването на родителските права върху съответното дете, какъвто е случаят в главното производство.
( 30 ) Курсивът е мой. Ще се върна на този въпрос в точка 61 от настоящото становище.
( 31 ) Вж. законопроекта на посочения по-горе Закон от 10 май 2007 г., представен на 16 март 2007 г. от белгийското правителство пред белгийската Камара на представителите, документ 51‑3002/001, 2006—2007 г., стр. 3 (достъпен на следния интернет адрес: ).
( 32 ) Съгласно членове 633 septies и 1322 decies от белгийския Съдебен кодекс, посочени в точки 14 и 15 от настоящото становище, въпросното производство е от компетентността на първоинстанционния съд, понастоящем съдът за семейноправни спорове в района на апелативния съд, в чийто съдебен район детето обичайно е пребивавало непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане.
( 33 ) Вж. член 1322 decies, параграф 4 от белгийския Съдебен кодекс.
( 34 ) Подобно на Комисията, отбелязвам, че това положение, в което съдилища на една и съща държава членка са сезирани едновременно, се различава от положението, уредено в член 19 от Регламент „Брюксел IIа“, който урежда случаите на наличие на висящ процес, „[к]огато производството, отнасящо се до родителската отговорност по отношение на същото дете и [със същия предмет и на] същото основание, е [образувано] пред съдилищата на различни държави членки“ (курсивът е мой). За сметка на това, обратно на становището на тази институция, изразено в хода на съдебното заседание, смятам, че предметът на разглежданите в настоящия случай едновременно образувани производства може да бъде същият, тъй като с решението относно упражняването на родителските права ще бъде определено местоживеенето на детето и по тази причина това решение може да има последици за евентуалното му връщане.
( 35 ) Вж. членове 22—24 от предложението на Комисията (COM(2002) 222 окончателен), понастоящем член 11 от Регламент „Брюксел IIа“, както и обяснителния меморандум относно това предложение, в който се уточнява във връзка с посочения член 24, параграф 2, че „централният орган на държавата членка, в която детето обичайно е пребивавало непосредствено преди отвеждането или задържането, е длъжен да сезира за целта съдилищата, докато същата възможност е дадена на всеки носител на родителска отговорност“ [неофициален превод] (курсивът е мой).
( 36 ) Вж. бележката на председателството на Съвета на Европейския съюз от 26 ноември 2002 г. (№ 14733/02, стр. 5 и 6, както и стр. 14 и сл.), от която не става ясно какви са били намеренията на членовете на Съвета в това отношение. В точка 17 от тази бележка се споменава единствено, че такова решение за отказ за връщане „е само обезпечителна мярка, а не решение по същество. Следователно необходимо е в повечето случаи впоследствие да бъдат сезирани съдилищата на държавата членка, в която детето обичайно е пребивавало непосредствено преди отвеждането, които запазват компетентността си да се произнесат по същество“ [неофициален превод] (курсивът е мой).
( 37 ) Вж. по-специално McEleavy, P. The New Child Abduction Regime in the European Union: Symbiotic Relationship or Forced Partnership? — Journal of Private International Law. 2005, № 1, p. 30 и бележка под линия 132; Fulchiron, H. La lutte contre les enlèvements d’enfants in — Le nouveau droit communautaire du divorce et de la responsabilité parentale., под ръководството на Fulchiron, H. и Nourissat, C. Dalloz, Paris, 2005, p. 249; Pataut, E. Commentaire de l’article 11 in — Brussels IIа Regulation, под ръководството на Magnus, U. и Mankowski, P. Sellier European Law Publishers, Munich, 2012, p. 142 sq., 63.
( 38 ) Съгласно посоченото практическо ръководство, актуализирано към 1 юни 2005 г. (достъпно на следния интернет адрес: ), „[а]ко съд на държавата членка предварително е постановил решение относно въпросното дете, документите по принцип са изпратени на този съд. Когато не е постановено такова решение, информацията се изпраща на съда, който е компетентен в съответствие с правото на тази държава членка“ [неофициален превод] (вж. стр. 36, курсивът е мой). Комисията твърди, че изразът „по принцип“ позволява да се приеме, че е възможен друг ред, като например изпращането на информацията на специализиран съд. Въпреки това алтернативната хипотеза, която е посочена в началото на следващото изречение и Комисията не цитира, може да доведе до пробив на този анализ.
( 39 ) Всъщност Съдът редовно напомня, че при тълкуването на разпоредба от правото на Съюза трябва да се вземат предвид не само нейният текст, но и нейният контекст и целите на правната уредба, от която тя е част (вж. по-специално решение L, C‑656/13, EU:C:2014:2364, т. 38).
( 40 ) Вж. по-специално решения Rinau (EU:C:2008:406, т. 82) и Povse (EU:C:2010:400, т. 78).
( 41 ) Вж. по-специално решения E. (C‑436/13, EU:C:2014:2246, т. 44 и 45), C (EU:C:2014:2268, т. 50 и цитираната съдебна практика) и L (EU:C:2014:2364, т. 48).
( 42 ) Вж. в това отношение решения Detiček (C‑403/09 PPU, EU:C:2009:810, т. 53 и 54), Aguirre Zarraga (C‑491/10 PPU, EU:C:2010:828, т. 59 и сл.), Povse (EU:C:2010:400, т. 64) и McB. (EU:C:2010:582, т. 60 и сл.).
( 43 ) Вж. по-специално решения Rinau (EU:C:2008:406, т. 52), Povse (EU:C:2010:400, т. 43) и C (EU:C:2014:2268, т. 67), както и точки 15 и 16 от бележката на председателството на Съвета от 26 ноември 2002 г., op. cit.
( 44 ) В този смисъл параграф 3 от посочения член предвижда задължението на съда, който е сезиран с искане за връщане на детето, да се произнесе по принцип „не по-късно от шест седмици след като молбата е внесена“. В параграф 6 се изисква предвидената в него информация да се съобщава „в едномесечен срок от датата на решението за отказ за връщане на детето“. В параграф 7 се добавя, че страните трябва да представят становищата си в „рамките на три месеца от датата, на [която тази информация им е съобщена]“. На практика съдилищата на държавите членки невинаги могат да спазват първия от тези срокове съгласно Доклад на Комисията до Европейския парламент, Съвета и Европейския икономически и социален комитет относно прилагането на Регламент № 2201/2003, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000, от 15 април 2014 г. (COM(2014) 225 окончателен).
( 45 ) Препращане към разпоредбите на „националното законодателство“ се съдържа както в посочения параграф 6 (относно съобщаването на компетентните органи на държавата членка по обичайното местопребиваване на детето на информацията относно решението за отказ за връщане), така и в параграф 7 (относно реда и начина, по който тази информация трябва да бъде съобщена на страните и те да бъдат поканени да представят становищата си в компетентния съд).
( 46 ) Формулировката на параграф 7 е обща, доколкото в тази разпоредба се посочват като цяло „съдилищата в държавата членка, [в която] детето е имало обичайно местопребиваване[…] непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане“, и е конкретна, доколкото трикратно се посочва „съдът“, който е получил информацията по параграф 6 и трябва да предприеме действия по нея, като се произнесе с решение или прекрати делото (курсивът е мой).
( 47 ) Това не е така при разпоредба, която има за предмет определяне на териториалната компетентност на даден съд по начин, който позволява да се определи точно съдът на държавата членка, каквато е разпоредбата, която е разгледана в заключението ми по съединени дела Sanders и Huber (C‑400/13 и C‑408/13, EU:C:2014:2171, т. 36) (по които производството все още е висящо) и се отнася до „съда по обичайното местопребиваване на взискателя“ (курсивът е мой).
( 48 ) Относно процесуалния характер на нормите в член 11 вж. Devers, A. Les enlèvements d’enfants et le règlement ‘Bruxelles IIа’, in — Les enlèvements d’enfants à travers les frontières, под ръководството на Fulchiron, H., Bruylant, Bruxelles, 2004, p. 40.
( 49 ) В това отношение в съдебното заседание белгийското правителство посочва — според мен правилно — че „член 11, точка 7 от Регламента има за основна цел да се определи процедурата, която трябва да се следва, в случай че в държавата [по обичайното местопребиваване на детето] все още не е сезиран съд с дело относно родителската отговорност […] за да може да продължи производството по делото, без да се засяга целта за бързина. За сметка на това, ако даден съд е вече сезиран, за да се произнесе по същество по целия случай или по част от него, […] Регламентът предоставя на държавите членки възможността да определят процедурата, която трябва да се следва на национално равнище“. Комисията споделя това становище, като уточнява, че във втория случай „задължението за уведомяване на страните не е установено със самия регламент, а този въпрос следва да се уреди в националното процесуално право“.
( 50 ) Курсивът е мой.
( 51 ) Вж. точка 68 и сл. от настоящото становище.
( 52 ) Вж. обяснителния меморандум относно член 3 от законопроекта, посочен в бележка под линия 30 от настоящото становище (стр. 44 от законопроекта).
( 53 ) Редица държави членки адаптират вътрешното си законодателство, за да бъдат спазени изискванията, предвидени в Регламента. Вж. Brussels IIа – Its Impact and Application in the Members States, под ръководството на Boele-Woelki, K. и González Beilfuss, C. Intersentia, Anvers, 2007.
( 54 ) В това отношение вж. приноса относно белгийското право in — „Dossier spécial — Concentration des compétences en relation avec la Convention de La Haye [de 1980] et d’autres instruments internationaux en matière de protection de l’enfance“, La Lettre des Juges sur la protection internationale de l’enfant, публикувано от Хагската конференция по международно частно право, том XX, лято—есен 2013, стр. 5 и 6 (достъпно на следния интернет адрес: ).
( 55 ) Вж. обяснителния меморандум относно член 3 от законопроекта, op.cit. (стр. 44 от законопроекта).
( 56 ) По този въпрос вж. член 1210‑4 от Гражданския процесуален кодекс и член L. 211‑12 от френския Кодекс за устройството на съдилищата, както и Nourissat, C. et Devers, A. Étude 245 — Règles de compétence en matière matrimoniale et responsabilité parentale in — Lamy Procédures communautaires, под ръководството на Canivet, G. e.a., Paris, 2008, 245—205 sq.
( 57 ) Вж. приноса относно френското и германското право in — Dossier spécial — Concentration des compétences en relation avec la Convention de La Haye [de 1980] et d’autres instruments internationaux en matière de protection de l’enfance, op.cit., p. 16, 17 sq.
( 58 ) Вж. като цяло Dossier spécial — Concentration des compétences en relation avec la Convention de La Haye [de 1980] et d’autres instruments internationaux en matière de protection de l’enfance, op.cit., и по-специално обобщението, направено от Lortie, P., стр. 2 и сл., в което се уточнява, че съсредоточаването на компетентността е направено във връзка с Регламент „Брюксел IIа“ в някои държави членки, включени в това проучване, а именно според автора в Германия, Белгия, България, Кипър, Финландия, Франция, Унгария, Нидерландия и Обединеното кралство, и че компетентността понякога е предоставена само на един специализиран съд, по-конкретно в Нидерландия и в Швеция.
( 59 ) Вж. Практическо ръководство за прилагане на новия Регламент Брюксел II, op.cit., стр. 28, както и доклад Article 11 working group — Information on national procedures, 2013 (достъпен на следния интернет адрес: ), стр. 12 и сл., където е посочено: „[t]he following Member States appear not to have implemented concentration: Estonia, Latvia, Lithuania, Poland, Slovenia and Spain“.
( 60 ) Ръководство с най-добри практики съгласно Хагската конвенция [от 1980 г.] — Част втора — Прилагане, 2003, стр. xii sq., както и стр. 29 sq. (достъпно на следния интернет адрес:  2781), в което са изброени предимствата на такава практика. Относно значението на това ръководство въпреки липсата на задължително действие вж. ЕСПЧ, X. с/у Латвия, посочено по-горе, § 36.
( 61 ) Вж. точка 39 от настоящото становище.
( 62 ) Освен ако не се окаже, че връщането противоречи на висшия интерес на детето.
( 63 ) По този въпрос вж. по-специално точка 57 от настоящото становище.
( 64 ) Вж. точка 54 и сл. от настоящото становище.
( 65 ) Решение Rinau (EU:C:2008:406, т. 78—80).
( 66 ) Впрочем в главното производство компетентният специализиран съд изглежда споделя това становище, тъй като Съдът за семейноправни спорове, Брюксел, сезиран след решението за отказ за връщане на детето, препраща делото на Cour d’appel de Bruxelles, който по-рано е сезиран по същество.
( 67 ) В конкретния случай в акта за преюдициално запитване Cour d’appel de Bruxelles разпорежда извършването на социално проучване на бащата, за да се осведоми по-специално за условията за приемане, които той би могъл да предложи на детето при необходимост, както и относно неговите качества на родител.
( 68 ) Вж. член 198, параграф 2 от Закона от 30 юли 2013 г., посочен в бележка под линия 6 от настоящото становище.
( 69 ) Така в германското право в подобна хипотеза „раздел 13 от [Федералния] [з]акон [от 5 април 1990 г., съответно изменен,] изисква районният съд да се откаже от компетентност в полза на специализирания съд“ (вж. Dossier spécial — Concentration des compétences en relation avec la Convention de La Haye [de 1980] et d’autres instruments internationaux en matière de protection de l’enfance, op.cit., стр. 18). Освен това във френското право другите сезирани със същия спор или със свързани с него спорове съдилища следва да се откажат от компетентност в полза на съда, който има специална компетентност да се произнася след решение за отказ за връщане на детето (вж. член 1210‑9 от Гражданския процесуален кодекс).
( 70 ) Като се позовава на решения Rinau (EU:C:2008:406, т. 63 и 64) и Povse (EU:C:2010:400, т. 53), белгийското правителство припомня, че Съдът е приел, от една страна, че „[м]акар да е неразривно свързано с други уредени от Регламента въпроси, и по-специално с правото да се упражняват родителските права, решение, с което се разпорежда връщането на дете след решение за отказ за връщане, се ползва с процесуална автономия, за да не се забавя връщането на дете, което е неправомерно отведено или задържано“, и от друга страна, че „[о]т [въпросния член 11, параграф 7] не би могло да се изведе, че решението относно правото на упражняване на родителските права върху детето представлява предпоставка за постановяването на решение, с което се разпорежда неговото връщане“, тъй като „тази разпоредба единствено посочва крайната цел на […] съдебни[те] производства, а именно редовното уреждане на положението на детето“ (курсивът е мой).
( 71 ) Този деволутивен ефект означава, че сезираният в производство по обжалване съд може да се произнесе по съвкупността от фактите в спора, и по-специално по новите факти, които са настъпили след постановяване на обжалваното съдебно решение, например последващите действия на единия от родителите.
( 72 ) В хода на съдебното заседание белгийското правителство изяснява това становище, като посочва, че специализираният съд на практика разполагал с право самостоятелно да прецени, по целесъобразност и по-специално с оглед на интереса на детето, дали е основателно искането на дадена страна за препращане на делото на Cour d’appel, който да разгледа заедно въпроса за връщането на детето и този за упражняването на родителските права върху него съгласно правилото, че акцесорното искане следва главното.
( 73 ) Вж. по аналогия решение Rinau (EU:C:2008:406, т. 81).
( 74 ) Пак там.
( 75 ) ЕСПЧ също изтъква задължението на съдебните органи на дадена държава членка да „полож[ат] всички необходими усилия за своевременно разглеждане“ на делата относно родителската отговорност по отношение на отвлечено дете и връщането му, за които се прилага Регламент „Брюксел IIа“, като подчертава, че „изминалото време може да има необратими последици за отношенията между детето и родителя, с когото то не живее“ (вж. по-специално ЕСПЧ, Karoussiotis с/у Португалия, № 23205/08, § 85 и сл., достъпно на следния интернет адрес:  001‑103165).
( 76 ) Вж. решение Povse (EU:C:2010:400, т. 62 и 66).

Full & Egal Universal Law Academy