EUR-Lex -  62014CO0451 - BG

ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА СЪДА (пети състав)
5 февруари 2015 година(*)
„Преюдициално запитване — Член 53, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда — Харта на основните права на Европейския съюз — Прилагане на правото на Съюза — Отсъствие — Явна липса на компетентност на Съда“
По дело C‑451/14,
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Районен съд София (България) с акт от 3 септември 2014 г., постъпил в Съда на 26 септември 2014 г., в рамките на производство по дело
Румяна Асенова Петрус
срещу
Република България,
СЪДЪТ (пети състав),
състоящ се от: T. von Danwitz (докладчик), председател на състава, C. Vajda, A. Rosas, E. Juhász и D. Šváby, съдии,
генерален адвокат: N. Jääskinen,
секретар: A. Calot Escobar,
предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, да се произнесе с мотивирано определение съгласно член 53, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда,
постанови настоящото
Определение
1        Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 1 от Първия допълнителен протокол към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричан по-нататък „Първият допълнителен протокол към ЕКПЧ“) и на член 17 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).
2        Запитването е отправено в рамките на спор между г‑жа Петрус и Република България във връзка с придобиването по давност на собственост върху недвижим имот, частна собственост на тази държава членка.
 Българското право
3        Член 28 от Закона за собствеността гласи:
„Собственост на физически и юридически лица могат да бъдат всички вещи с изключение на тези, които съгласно Конституцията на Република България са изключителна държавна собственост или по силата на закона са публична държавна или общинска собственост“.
4        Член 79 от този закон гласи:
„Правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години.
Ако владението е добросъвестно, правото на собственост се придобива с непрекъснато владение в продължение на 5 години“.
5        Член 86 от същия закон предвижда:
„Не може да се придобие по давност вещ, която е публична държавна или общинска собственост“.
6        Съгласно § 1 от Заключителните разпоредби към Закона за допълнение на Закона за собствеността давността за придобиване на държавни и общински имоти спира да тече до 31 декември 2014 г.
 Спорът в главното производство и преюдициалният въпрос
7        От акта за преюдициалното запитване следва, че съобразно данните, вписани в Акт за държавна собственост № 07619 от 8 октомври 2010 г., Република България е собственик на недвижим имот, а именно апартамент, намиращ се в град София (България). Недвижимият имот е частна собственост на тази държава членка.
8        Г‑жа Петрус сезира Районен съд София с иск срещу Република България, като иска да бъде признато за установено правото ѝ на собственост върху този недвижим имот. В подкрепа на иска си тя изтъква, че е придобила собствеността върху имота чрез изтекла придобивна давност.
9        Република България поддържа, че е собственик на недвижимия имот, за който се води делото в главното производство, по силата на националното законодателство. Според Република България г‑жа Петрус не е придобила собствеността върху този недвижим имот по давност поради мораториума върху придобиването по давност на недвижими имоти, представляващи частна собственост на Република България, произтичащ от § 1 от Заключителните разпоредби към Закона за допълнение на Закона за собствеността.
10      Запитващата юрисдикция се съмнява в съвместимостта на този мораториум с член 1 от Първия допълнителен протокол към ЕКПЧ и с член 17, параграф 1 от Хартата. Тя счита в това отношение, че възможността за придобиване по давност на недвижими имоти — частна държавна или общинска собственост, е част от правото на собственост, гарантирано от тези разпоредби. Освен това според запитващата юрисдикция този мораториум, установен в полза единствено на частната държавна собственост, създава неравно третиране във вреда на частните лица — собственици на недвижими имоти.
11      Предвид тези обстоятелства Районен съд София решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:
„Допустимо ли е държавата сама да въвежда мораториум досежно изтичане на придобивна давност в своя полза, с оглед непредвиден приоритет по отношение на частната собственост?“.
 Относно компетентността на Съда
12      В съответствие с член 53, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда, когато разглеждането на определено дело очевидно не е от компетентността му, Съдът може във всеки един момент, след изслушване на генералния адвокат и без да провежда докрай производството, да реши да се произнесе с мотивирано определение. Тази разпоредба следва да се приложи по настоящото дело.
13      С въпроса си запитващата юрисдикция иска по същество от Съда да тълкува член 1 от Допълнителния протокол към ЕКПЧ и член 17, параграф 1 от Хартата, за да може да определи дали § 1 от Заключителните разпоредби към Закона за допълнение на Закона за собствеността е съвместим с тези разпоредби.
14      Съгласно постоянната практика на Съда в производството по преюдициално запитване по член 267 ДФЕС той може да тълкува правото на Съюза единствено в пределите на предоставената му компетентност (решение Torralbo Marcos, C‑265/13, EU:C:2014:187, т. 27 и цитираната съдебна практика).
15      Що се отнася до член 1 от Допълнителния протокол към ЕКПЧ, следва да се припомни, че макар признатите от ЕКПЧ основни права да са част от правото на Съюза като общи принципи, както потвърждава член 6, параграф 3 ДЕС, и макар член 52, параграф 3 от Хартата да изисква съдържащите се в тази харта права, съответстващи на права, гарантирани от ЕКПЧ, да имат същия смисъл и обхват като дадените им в посочената конвенция, все пак, докато Съюзът не се присъедини към нея, тя не представлява юридически акт, формално интегриран в правния ред на Съюза (вж. решение Åkerberg Fransson, C‑617/10, EU:C:2013:105, т. 44). От това следва, че не е от компетентността на Съда по член 267 ДФЕС да се произнася относно последиците, които националният съд трябва да извлече от евентуалния конфликт между националното право и член 1 от Допълнителния протокол към ЕКПЧ (вж. в този смисъл решение Vandeweghe и др., 130/73, EU:C:1973:131, т. 2, определение Corpul Naţional al Poliţiştilor, C‑134/12, EU:C:2012:288, т. 14 и решение Nisttahuz Poclava, C‑117/14, EU:C:2015:0000, т. 43 и цитираната съдебна практика).
16      Що се отнася до Хартата, член 51, параграф 1 от нея предвижда, че разпоредбите ѝ се отнасят за държавите членки единствено когато те прилагат правото на Съюза. Член 6, параграф 1 ДЕС, както и член 51, параграф 2 от Хартата уточняват, че разпоредбите на последната не разширяват приложното поле на правото на Съюза извън определената в Договорите компетентност на Съюза.
17      Както следва от трайната практика на Съда, когато дадено правно положение не попада в приложното поле на правото на Съюза, Съдът няма компетентност да го разгледа и евентуално посочените разпоредби на Хартата сами по себе си не биха могли да учредят такава компетентност (вж. решения Åkerberg Fransson, C‑617/10, EU:C:2013:105, т. 22, Torralbo Marcos, EU:C:2014:187, т. 30 и Julián Hernández и др., C‑198/13, EU:C:2014:2055, т. 33, както и определение Stylinart, C‑282/14, EU:C:2014:2486, т. 19 и цитираната съдебна практика).
18      Съгласно представените от запитващата юрисдикция данни главното производство се отнася до национална правна уредба, според която по давност може да бъде придобит всеки недвижим имот, с изключение на недвижимите имоти — частна държавна собственост, за които е предвиден мораториум върху изтичането на срока на придобивната давност. Нищо в преюдициалното запитване обаче не дава основание да се счита, че делото в главното производство се отнася до национална правна уредба, с която се прилага правото на Съюза по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата.
19      Така, макар правото на собственост да е гарантирано от член 17, параграф 1 от Хартата, това не променя факта, че нищо в преюдициалното запитване не дава основание да се счита, че предметът на делото в главното производство се отнася до тълкуването или прилагането на друга норма от правото на Съюза освен съдържащите се в Хартата.
20      Следователно произнасянето по въпроса на запитващата юрисдикция не е от компетентността на Съда.
21      При тези условия на основание член 53, параграф 2 от Процедурния правилник следва да се приеме, че произнасянето по въпроса, поставен от Районен съд София, очевидно не е от компетентността на Съда.
 По съдебните разноски
22      С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (пети състав) определи:
Произнасянето по въпроса, поставен от Районен съд София (България), очевидно не е от компетентността на Съда на Европейския съюз.
Съставено в Люксембург на 5 февруари 2015 година.
Подписи
* Език на производството: български.

Full & Egal Universal Law Academy